Твоите устни попиват навсякъде,

твоят живот в мене тече.

Тиха, безмълвана придошла е от някъде

зората на твойто небе.

Но до мене те няма от толкова дълго,

че твоя свят съм оставила

да залезе в клоните на безплодно дърво,

отдавна в мене израснало.

Без цветове, под безкрайната зима,

едва оцелявам миг подир миг.

Но пак пролетта, за любов замечтана,

прогонвам с безпомощен вик.

Че макар да е зима, не ми е студено.

Не усещам ни болка, нито тъга.

А утрото като залеза в кръв потопено

се топи в бледолика дъга.

А в клоните на грозното живо дърво

замръзва последната надежда.

И само в заскреженото олющено стебло

чете се надпис „Обичах те”