В дланта ми се свива уплашено странното време,
а кестени диви така неизменно цъфтят.
Не е измеримо, което не може да вземе –
душите на луди – крепящи изгнилият свят.
И не, че са праведни, нито е толкова сложно.
А просто летят и не знаят, и как се пълзи.
Морето вълните горчиви им влива, подкожно
и в стихове пясъкът хруска, и капят сълзи.
Въртят ги среднощно от влагата старите кости.
И стихове пишат – делфини, таляни и сол.
Практично човечество – всъщност е толкова просто –
роденият гол, си отива и беден, и гол. ...