Андреас и Ива

на моите внуци

Посрещат ме внуците мили

и гледат ме право в очи.

Питат дали сме роднини,

отворили леко врати!?

А толкоз далечни от мене

за тях съм просто роднина...

Тежи ми, тежи ми от време,

отдавна живеят в чужбина!

Искрени чувства аз имам

към моите, скъпи деца.

Подаръка тихо се вземат.

Сравнявам ги аз със слънца...

Поглеждат се скришом от мене

и думите крият в уста.

Тежи ми, тежи ми от време

и чувам ,,грасиас,, едва, едва.

Какво да ме радва сега

на срещата бърза с децата.

Очите ми пълни с вода

За тях си оставам роднина!

Единствена моя утеха.

Ще мине цяла година!

Децата нали ме приеха.

Ще дойда отново в чужбина!

5 октомври 2011