Андреас и Ива
на моите внуци
Посрещат ме внуците мили
и гледат ме право в очи.
Питат дали сме роднини,
отворили леко врати!?
А толкоз далечни от мене
за тях съм просто роднина...
Тежи ми, тежи ми от време,
отдавна живеят в чужбина!
Искрени чувства аз имам
към моите, скъпи деца.
Подаръка тихо се вземат.
Сравнявам ги аз със слънца...
Поглеждат се скришом от мене
и думите крият в уста.
Тежи ми, тежи ми от време
и чувам ,,грасиас,, едва, едва.
Какво да ме радва сега
на срещата бърза с децата.
Очите ми пълни с вода
За тях си оставам роднина!
Единствена моя утеха.
Ще мине цяла година!
Децата нали ме приеха.
Ще дойда отново в чужбина!
5 октомври 2011
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Николова Все права защищены
