Ангел гледаше тогава - отвисоко

човеците и техните съдби 

и му се стори жалко и жестоко, 

да не е вкусвал никога сълзи.

- Аз искам там да сляза,

да бъда плътен и раним;

да търся смисъл и да вляза

във нечие сърце простреляно от херувим.

***

Ангел се погледна в огледалото.

Искаше това отдавна - близо век.

Падналите си криле покри с одялото;

не беше вече Ангел, а Човек.

Бялото на очите беше потъмняло;

алени светкавици се шареха из тез очи.

С черна бе сменил робата във бяло

и Господ от тогава му мълчи.

***

Ангел беше вече като всички хора

и носеше невидимия кръст;

клепачите тежаха от умора,

ръцете му миришеха на пръст.

Той беше паднал във капана

на многото желания във своята душа.

Преди това не знаеше какво е "рана",

"обичам","мразя","искам" и "руша" ...

***

Оттогава минали бяха много години.

Уморен бе да чувства, да прощава ...

Спомни си веднъж за райските градини -

засмя се сам, че започва и да оглупява.

Да страда, да търси - омръзна му вече

и мислеше, чудеше се; бе нащрек.

Нямаше вече желания - от тях се отрече ...

- Значи това е да бъдеш Човек.