Сега усмихнато тичам под дъжда.
Радвам се на твоята тъга.
Тъгата, която безмилостно ти причиних.
Беше за хубаво, аз така прецених.

Искаш да видиш колко нежелана се чувствах преди.
Огорчих те, целувах те и всичко като по ноти се нареди.
Сега ти страдаш, ти плачеш, ти търсиш опора в нечий скут...
Така, както аз някога се чудех къде е тази опора в онзи студ.

Аз не исках да бъда твоя пак, исках да чувам как ме обичаш.
И да виждаш как тези думи минават като през стена.
Една нежелана истерия, стена с дограма.

И ми беше мъчно, но се сещах как ме заряза.
Как не се обади, не получих отговори.
Затова си отмъстих. Болката двойно платих.
Но не съжалих.

Девизът ми беше:
Ти ще мислиш, че ти вярвам и ще ми простиш.
Аз ще те целуна и ще ме нараниш.
Но след това нищо няма да ти дам...
Ти ще ми повярваш, а аз ще те предам!