Аз бях Орфей - Ти моя Евридика!

Душата ми - душата на Поет.

Но ето - змей разби портика

и във сърцето ти почувствах се проклет.

Сълзите ми не стигнаха Любима

и виното превърна се в оцет.

В сърцето ми царуват Лед и Зима, 

а беше Лято, бе сърце с късмет...

Ще вляза мълчаливо да те търся

там някъде в страната на Смъртта. 

Дали ще мога тъй да се отърся

от нескончаемите болка и тъга?

В денят във който пътят ми е ясен

и се разпръснат черните мъгли

ще бъде пак животът ми прекрасен! 

И пак до мен ще се усмихваш точно ти.