Аз мразя те, живот! О, как те мразя!
Защото ти жестоко ме предаде!
Правата ми човешки вместо в база
превърна в декорирана фасада

прикрила зад ефектни орнаменти
разрухата на сивите ни дни.
Омазани в морални екскременти
месии, уж към „светли бъднини”

ни водят през земя опустошена.
Край пътя вият глутници чакали,
дръгливи псета, вълци и хиени,
и ръфат жива плът. От феодали

проплакали са майките на село.
От мургави тълпи башибозуци
плячкосващи брутално, нагло, смело
наследството на синове и внуци.

Плячкосващи сърцата и душите
на хората. Не стоката, имота...
не делниците скърпени, съшити
от късчета мизерия... Защото

тях вече сме прежалили, защото
народът е претръпнал, но когато
ограбят ти надеждата в живота,
то взимат ти буквално и душата.

Душата на Родината ни клета,
която трябва свято да се пази
ти алчно оплячкоса, за което
аз мразя те, живот! О, как те мразя!