Питаш се, защо животът е черно бял,
може би, защото за цветовете си ослепял.
Злобата си в огледалото
с реалността си припознал,
а светът около теб
във багри се е облял.
Но обърканото ти съзнание
демони поставя на пиедестал,
които спускат се от него,
покривайки те със воал,
каращ светът ти да изглежда посивял.
Аз от тях пазя се -
в ръката с химикал
и стотици листове хартия,
във които злобата си съм скатал.
Мастилото в хартията попива,
както кръв в пръстта
и мислите ми, мрачни,
са скоро заменени от цветя.
Красив лирически букет,
пропит със моята тъга,
но въпреки това, израснал
с помощта на ярка светлина,
пропусната през мъничко прозорче
в моята душа -
прозорче на надеждата,
отворено от приятелска ръка,
но ти с капаци го затваряш,
заради собствената простота.

Сам ако не го отвориш,
никой няма да успее.
Демонът от пиедестала
съзнанието ти ще завладее.
Цветята с нокти ще стисне
и тъгата от тях ще се разлее.
Като огромна вълна,
тя сивия ти свят ще залее.
И в останалата тиня ще видиш
птиче, опитващо се да пропее,
то е там да ти припомни,
че и красота във теб живее,
а не е само демонът,
който на пиедестал се смее.
С помощта на твойте грижи
животинчето може и да успее.
Но прозорчето трябва да отвориш,
за да има въздух, то да оцелее.

Докато го спасяваш,
аз седя със химикал в ръка
и рисувам птици
на още хиляди листа.
Сграбчвам куп със две ръце
и ги хвърлям над своята глава,
там криле им дава на мечтите, вятъра.
Поривът му се прокрадва
между цветните пера
и отлитат те над хоризонта,
напомнящи за заобикалящата красота.