Баба и аз...
Дядо хлопна пиян и, прегърнал през кръста прасенце,
спря пред късния праг и затули с каскета звездите.
Баба - стръвна, висока, с гласа си отчаяно-весел
изскимтя като псе, сякаш взе тишината на прицел.
Хвана дребния гневен, и розов до Бога страхливец,
запиля се из двора, надборвайки черното с лакти
и намери местенце - покрòв, сякаш в нищото - ниша.
И се върна с шише. Биберонче, сълзящо от мляко.
Гали зурлата бавно. И с някаква тъжна наслада
смъкна черната своя забрадка... И тя БЕШЕ майка.
В моя празен прозорец - без татко - изгря тъмнината.
Слушах баба оттам. Песента ù надплакваше гайди.
А нощта, мълчалива и тежка, увисна отгоре,
пълна с тръгващо лято. А още - сахарски гореща.
Дребнолика луна очерта ореол по прозорците.
Кипна нощна роса - като сгърбени восъчни свещи.
Тя приспиваше моя дочакан по тъмно приятел.
Моят брат. Кръв и плът - от калта и душата на Господ.
Дядо хъркаше вече. Доволен. Забравен. Забравил.
Само баба и аз... И прасенцето. В целия Космос.
2010*
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Павлина ЙОСЕВА Todos los derechos reservados
