Седя на любимата пейка във парка,

спрял съм за миг да отпусна крака.

Вдишвам дълбоко, оглеждам се жадно

да видя, да схвана как действа света.

Насреща си гледам - жена със момченце,

някак привличат ми погледа те,

върви тя напред и след себе си дърпа

това ангелски мило невръстно дете.

Майката строга - очевидно, че бърза,

уговорила час за фризьорски салон,

а мъничето леко подтичва и носи

един голям червеникав балон.

Припка и то, а в ръчичката стиска

за единия край тънък шарен конец,

а завързан отгоре балонът препуска

тъй ярък и видим - дори за слепец!

В бързината жената си дръпва торбата,

детето се стряска и вдига глава.....

балонът политнал, конецът - далече.

Към небето протяга се малка ръка...

Миг вцепенение, вперен поглед нагоре,

балонът се понася в небесната шир.

Изпълнени с жал и тъга са очите,

бликват внезапно сълзи като вир.

-Нов ще ти купя, не плачи ти сега!-

намусено крачейки жената мълви

-да беше държал, не би го загубил-

заключва тогаз и го бутва: -върви!

И търчи пак детето след своя родител,

навело е поглед, стиска празна ръка...

бушува, гори едно чувство самотно,

тъмен облак закрива таз нежна душа.

Гледам след двамата, сърцето препуска...

Защо от таз случка съм тъй съкрушен?

Загуба, скръб, неизказана болка,

вече слят с небосвода е балонът червен...

7 май 2019