Дочух шум на детска люлка

Скърцаше злобно и псуваше наред

На нея не люлееше се никого, само звука

Звукът, що мракът взел е в плен

Звукът на детски рев, на нейният също

На неговите гръмки думи, ала все без чадър

Препотил се бил, а все своето нищо

Получавал бил, горкият, ала все с някой кахър

Не дочака, лакомнико, да дочуеш тая песен

Не дочака ти ни разум, а сипеш слова

Тичаш, луташ се, и за себе си така неизвестен

Облегнат на хиляди несъществуващи права

И когато преряза кървавите ленти на пропаст

Толкова нова, изненадващо по-дълбока

Римуваше ми думи, че пътят е лесен

Ала по твоят път, хората бяха загубена стока

И като първи пример, като образец

Отличникът на випуск всеки

Премени се от вечно способен, вечно можещ

Във жалка подметка, ръцете събрани и молейки

И докато седиш сгушен на земята

Търсиш нервно ти някоя запалка

Аз ще намина, още ли ще чакаш заплата?

Или вече ти натежа подобна сума на душата

Вятърът по тебе духа, а все го бориш

Стигна до необитаема местност

Кога ще се спреш, докога ще спориш?

Защо веч тънеш в неизвестност?

Ръцете, които едно време във въздуха ме въртяха

Защо сега да им подавам ръка?

Краката, които за последно в моите се спъваха

Защо да ги спра да просят сега?

Все те няма, а не преставаш да ми говориш

Гласът ти не помня, а ясно ми крещи

В една безлюдна пустиня, за какво този път се бориш?

Дебелият ти тон край вътрешностите ми думти

Гледам денем седналите по улиците старци

Моля се да не си от тях

По страшен призрак от бащата просяк

Аз така и не видях

Далеч си, все на друга планета

А ръцете ми връзваш и от там

Животът лек, а ти все край зъбати рендета

От чуждите къщи, и аз не намерих по-спокоен храм

Някой ден обаче ще се видим

Не защото мястото ще е общо

Ти ще си новороден или просто невидим

Думи ти обаче няма да си способен да изричаш изобщо

За първи път, надявам се да свикнеш

Ще слушаш не да крещя връз теб, да говоря

Може гласът ми даже да обикнеш

Твърде нов, нали? Жалка история

Искам при нашата среща съдбовна

Да съм облечена в черна рокля от сатен

Ти вече да не си личност отровна

За първи път да имаш минутка и за мен

Да излъчвам гордост, но пък детска

Ти пък да ме гледаш с онова спокойно лице

И да ти разкажа историята за една непозната

Която по случайност се оказа твое дете

Едно време като млад писал си

Поезия за мама, че да я обземеш

Ти искаше да я заблудиш

Аз сега се надявам да те съвзема.