Сядам отново пред белият лист в късен час...
Сядам, но вече сякаш всичко казах...
Изчерпах до основи темата "нас"...
На света радостта и болките свои показах...

Нямам какво ново да напиша...
Химикалката все така си стой в моята ръка...
Няма тръпка, за да я опиша.
Няма какво да ме топли, няма я любовта...

Писах за тъгата...
Толкова боли...
Писах за самотата...
А човек май само след себе си върви...

Писах за раздялата...
Оставих сърцето ми да ме ръководи...
Писах за любовта...
Късметлия е този, който го споходи...

И тази вечер пак сядам пред листа бял...
С химикалка в ръка, да пиша за мен...
Сядам, за да излея всичко наново...
Поне листа не може да говори.

За пореден път се чудя да измисля нещо неказано...
Но живота е толкова еднообразен...
Омръна ми да говоря за любов, за мен е чувство забравено...
А когато си сам, на самота и тъга си наказан....

И белият лист все така ми мълчи...
Сърцето също... Отново ме присви...