Душата ми се лута в безкраен лабиринт,
а сърцето ми се чувства заклещено във винт.
Объркана съм, не зная какво да мисля
и за всичко аз се страшно колебая.

Защо винаги така в живота става,
че дори и втори шанс Съдбата да ти подарява,
отново получава се същото накрая
и ти оказваш се сам в празна бяла стая.

В нея вратата сякаш никога не ще открия
и навън свободна не ще мога да се намеря.
От стена в стена заблудена ще се блъскам
и от болка нетърпима цялата ще изтръпвам.

Ръка чудодейна проходи към щастието изрови,
но те оказаха се просто илюзии измамни.
Поука от първия опит аз не си взех
и отново с усмивка ръката протегната поех.

А може би подлъгаха ме очите лъжливи,
с обещания празни, но така красиви.
Без страх се впуснах в тунела, от мечти осветен,
но той се оказа в края със скала преграден.

За мен явно невъзможно е оттатък да премина
и да видя истината, в дъното стаена.
Но нещо неуловимо все нататък ме влече,
много важно, че всички спират ме и казват "не".

Предложения за помощ от много други получавам,
но на никой от тях не желая да се доверявам.
Да ме привлича невъзможното май ми е в кръвта
и не ме вълнува тоз', на когото аз самата съм мечта.

Изход от лабиринта дано някога намеря,
че доста време, откак попаднах в него, мина.
Не желая повече безцелно в него да се лутам
и в стена прозрачна главата си да удрям.

28 октомври 2001г.