Спри.
Не искам нищо да ми обещаваш.
Знам, ново е за теб.
Обичаш.
Можеш от сърце да даваш.
За мен недей, незаслужаващ съм човек.
Бих взимал, да.
Със пълни шепи бих заграбил всичко -
душата ти, усмивката, дъха
и думите, в които вплиташ нежност тиха,
когато ме прегръщаш вечерта.
Сега не ми личи, но аз съм мрачен.
Гробовно тъмен е света във мен.
Аз, в лабиринт от страховити мисли,
нощем чакам,
Зората да се ококори през прозореца
и да попита „Как си днес?“
А колко дни, а колко нощи,
ще имам силата да издържа,
на тази композиция от смъртоносни ноти,
акордите в тоналност да държа.
Опитвам от години, не успявам.
Понякога, на звяра в мен, открехвам му врата
и обещания любовни бързо избледняват,
заместени единствено от пустота.
Така че спри, аз моля те.
Не искам нищо да ми обещаваш.
До мене, ако можеш остани,
С любов вратата да затваряш.
Така единствено ще ме спасиш...
© Димо Господинов Todos los derechos reservados