Спри.

Не искам нищо да ми обещаваш.

Знам, ново е за теб.

Обичаш.

Можеш от сърце да даваш.

За мен недей, незаслужаващ съм човек.

Бих взимал, да.

Със пълни шепи бих заграбил всичко -

душата ти, усмивката, дъха

и думите, в които вплиташ нежност тиха,

когато ме прегръщаш вечерта.

Сега не ми личи, но аз съм мрачен.

Гробовно тъмен е света във мен.

Аз, в лабиринт от страховити мисли,

нощем чакам,

Зората да се ококори през прозореца

и да попита „Как си днес?“

А колко дни, а колко нощи,

ще имам силата да издържа,

на тази композиция от смъртоносни ноти,

акордите в тоналност да държа.

Опитвам от години, не успявам.

Понякога, на звяра в мен, открехвам му врата

и обещания любовни бързо избледняват,

заместени единствено от пустота.

Така че спри, аз моля те.

Не искам нищо да ми обещаваш.

До мене, ако можеш остани,

С любов вратата да затваряш.

Така единствено ще ме спасиш...