Под мрака нежен на нощта-девица,
разпуснала коси от чер катран,
докосна вятъра с крила от птица
земята, попритръпваща от срам.
Поклаща той листа заспали -
потрепват те със чуден глас,
и може би сами са осъзнали,
че става нещо в този час...
Забравен шепот прекоси земята,
докосна със кристален звън света.
Въздишка нежна литна в тишината,
разпръсна свойта власт нощта.
Прелитат сенки на среднощни птици,
разцепи тишината сдавен стон.
Любов изгубена с добри зеници
потърси в мрака своя дом.
Воал мъгла прегърна тъмнината,
докосна нежно самотата на нощта.
Изпрати лъч прощален светлината,
угасна той, превърна се в роса.
Галантни облаци пропуснаха луната,
тя с гордост между тях огря света.
Горещи чувства пак докоснаха земята,
затоплиха премръзналата плът.
Безброй звезди потрепват на небето,
изпращат пориви, превземащи света.
Копнеещо за обич и утеха,
макар безмълвно е сърцето на нощта.
Самотни сенки давят се във мрака,
нощта изгубва бавно свойта власт.
А утрото не бърза, тихо чака
да дойде нейният последен час.
1992
© Георги Todos los derechos reservados