Не си говорим вече!

Колко жалко и тъжно беше това!

В един момент имахме всичко-щастието,

любовта,звездите,морето,небето...

Бяхме свободни като птици-летяхме,

бяхме любопитни,опознавахме,пътувахме,

заедно се смеехме,заедно се целувахме,

бяхме сгушени,допрени един до друг и

беше хубаво,много приятно.

И в един момент един гръм удари с бясна сила

и унищожи всичко,което бяхме градили.

Всичко,което имахме се прекрати,ето така,без причина,без

обяснения,без увъртания и мили слова.

Кой бе виновен?

Има ли значение?

Тя си тръгна!

Дано си намерила някой,до когото да си лягаш вечер

и да се сгушваш с този някой под топлите завивки,

някога топлени от мен.

Аз искам да бъдеш щастлива,скъпа.

Аз?-Никоя не е достойна да те замени.

Ще те чакам докрай...

Сребристите ми коси вече се появиха...

Минаха години,а ти още ме вълнуваш,още ме караш

да изпитвам игривост,мечтателност,само като се сетя за теб.

Как искам да те прегърна и да прекарам сухи,тъжни пръсти

през сутрешноразрошената ти златна коса.

Помниш ли колко ти харесваше?

А след това те целувах и забравяхме за света.

Как искам тези моменти обратно....

Сивите ми коси вече се появиха...

Аз съм уморен,стар ,но още те обичам.

Ще ли дойдеш,мило дете?

Ще ли мога някога отново да се сгуша под завивките до теб?

Ще ли мога отново да прекарам пръсти през златните ти коси?

Ще ли мога отново да видя очите ти,усмивката,която ме зарежда

с енергия и живот?

Ах,как искам моментите ни заедно обратно!!!

........

Посивелите ми коси вече се появиха,а ти не.

Защо не дойде?

Аз те обичах!

Изпуснах лампата,в стаята стана празно,тъмно.

Спомних си за сините очи.

Небето се появи отгоре ми-

А теб и там те няма.