Аз шиех черга от бял пух и вплитах
земната пръст с топлината и солите.
Кога и да минеш по нея – да литваш,
но пак да достигаш до своите корени.
Чергата стана по-чиста от изповед.
Рози садях, скубах тръни и бурени
и вярвах, че някога цвят ще разлистят,
защото невярата грях е. На другите.
Бавно се сраснахме с мойто очакване.
Харизах ти чергата, щом ме откри.
Изсъхват сълзите, отдавна изплакани
по белия път между сивите дни.