Тлака се задава, мале,
тлака, хем седянка...
Шапката ме стяга, малее.
Ш'ида, може ли без Янка?!
Момци, до един напети,
там ще ме задирят, сглеждат.
Стягам отсега куплети -
на опашка се нареждат...
Що ли ми на равни двори
момче ранко подранило -
думи сладки, медени говори...
и било си, казва, кончето поило.
Друг ме дебне на герана -
припкам с менци за водица.
Снагата ми, мила мамо,
змийка - усойница.
С очи стрелкам други ерген,
тръгнал за към къщи.
Тез не ми минават мене -
мама пак се мръщи.
Румени, засмени бузки,
поглед пламнал свеждам...
Той ли, мамче, ще ги хруска,
изпод вежди го поглеждам?!
Ти, момиче, както си е редно...
(нанизи приготвяй, мамчеее!)
Няма чело да е бледно,
ще белей гръклянче.
Свилени коси пилея,
кръшен глас извивам.
На седянката се смея,
с обич ви заливам.
Ха, наздраве! И сполай ви!
Тръгвам за седянка!
Че сърцето веч не трай ми!
Поздрав! Ваша: Янка!
© Мери Попинз Todos los derechos reservados