Черни котки има ли...
Тлака се задава, мале,
тлака, хем седянка...
Шапката ме стяга, малее.
Ш'ида, може ли без Янка?!
Момци, до един напети,
там ще ме задирят, сглеждат.
Стягам отсега куплети -
на опашка се нареждат...
Що ли ми на равни двори
момче ранко подранило -
думи сладки, медени говори...
и било си, казва, кончето поило.
Друг ме дебне на герана -
припкам с менци за водица.
Снагата ми, мила мамо,
змийка - усойница.
С очи стрелкам други ерген,
тръгнал за към къщи.
Тез не ми минават мене -
мама пак се мръщи.
Румени, засмени бузки,
поглед пламнал свеждам...
Той ли, мамче, ще ги хруска,
изпод вежди го поглеждам?!
Ти, момиче, както си е редно...
(нанизи приготвяй, мамчеее!)
Няма чело да е бледно,
ще белей гръклянче.
Свилени коси пилея,
кръшен глас извивам.
На седянката се смея,
с обич ви заливам.
Ха, наздраве! И сполай ви!
Тръгвам за седянка!
Че сърцето веч не трай ми!
Поздрав! Ваша: Янка!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мери Попинз Всички права запазени
