Човекът, какво е това?
Дали не е някоя Божа шега.
Може би сън - лъжа.
Или просто една мечта.

Някаква вселенска игра.
Родена в най-стари времена.
Комбинирайки прости вещества.
Сътворила живот на нашата Земя.

Играна ни век – ни два.
Продължила във вечността.
Та чак до наши времена.
Моделира живота по света.

Било то цветя омайни.
Същества на брой безкрайни.
Приказни и нетрайни.
Остават те божествени тайни.

И въпреки тази красота.
Сътворена на нашата земя.
Съдбата решила да си направи шега.
Като го изпълнила всичко с нищета.

И ето, камък падна от небето.
Всичко като че ли беше проклето.
Продъни се то небето.
И вече нямаше ни пролет, ни есен, ни лете.

Десет години така беше.
Сняг от небето все валеше.
Тъмнината тогава цареше.
За живота си всеки се боеше.

Молеше се всички за топлина.
Да огрее поне миг светлина.
Да сгрее неговата душа.
Стига с тази тъмнина.

Бъдещето предвещаваше друга съдба.
За тогавашните същества.
Без угризения на съвестта.
Тя промени техните тела.

Направи ги да вървят на два крака.
С по-малко коса.
По техните изправени тела.
Дари ги тя с душа.

Да знаят що е това.
Щастие, любов и тъга.
Даде им тя доброта.
Но ги прокле с участ зла.

Човек.

Да могат те.
Да мислят и да се чувстват зле.
За тези неща.
Които следват от техните дела.

Въпреки цялата магия по света.
Те да чувстват в тях една празнота.
Която може да се запълни само от това.
Да открият те сродна душа.

Да открият те това чувство – любовта.
Да ги води докрай света.
Само заради причина една.
Да са щастливи с техните деца.

Дори и сега.
С технологии по света.
С хиляди различни неща.
Променили коренно света.

Но не откриете ли любовта.
Нямате ли половинка, хваната под ръка.
Не се ли радвате на вашите деца.
Значи не сте били живи досега!