Болката е глуха и притиска
мислите ми, думите, сърцето.
И така ужасно ми се иска
да сменя решението, което
в пристъп на "прозрение" приех.
И не съжалявам. Но не зная
как да търся радост и утеха,
как да спра без сълзи да ридая.
Мразя, че съм слаба и не мога
себе си дори да контролирам.
"Спри се!" - си повтарям в изнемога...
Никъде аз смисъл не намирам... ...