Да пишеш за любов не става просто така.
Трябва поне веднъж да си бил истински влюбен.
Силно да си стискал нечия ръка.
И веднъж поне да си се чувствал изгубен.
 

Да си намирал себе си в някой друг.
Да си се плашил, че може да го изгубиш.
Да си щастлив и на щастието ти напук,
после да съжаляваш, че някого любиш.
 

Да сияеш от щастие през всичките дни.
Да разказваш на всекиго, че просто обичаш.
Да лееш по цели нощи горещи сълзи
и че любовта съществува докрай да отричаш.
 

Да си събирал парченца от себе си,
докато се учиш да не се отдаваш напълно.
Да си закърпвал раните по сърцето си,
когато чашата ти е вече препълнена.
 

Да си бил нужен, обожаван, ценен,
но и захвърлен, предаден, оставен.
Да знаеш какво е да  си в плен
и всичко, което имаш, на някого да е дадено.
 

Да пишеш за любов, не става просто така.
Първо трябва да я почувстваш.
Да не се страхуваш от нея
и да не искаш да я пропускаш.