25 sept 2007, 9:15

Да рисуваш е като да Обичаш... 

  Poesía
1180 0 5

" Посвещавам следващите редове на Съпругата си... "

Казват, че нищо в нашия свят не е вечно...
смеха и живота отминават като есенен повей...
дни и поколения се сменят, а часовниът...
незменно отброява ударите НАШИТЕ Сърца...

Излизам навън... тълпата е чуждия лик в огледалото...
вървя сред забързани хора... устремени... намерили
своя смисъл в света... непоздравяващи... гневни... различни -
цветна палитра от звездни пътеки, водещи в безкрая... 

СМИСЪЛЪТ винаги е бил там... във всеки един от нас,
а сълзите твърде успешно  вече измиват прахта...
полепваща под нашите стъпки... водещи накъде?...
Към поредния прашен кръстопът от мрачни мисли...

Казват, че нищо не е вечно... но, струва ми се,
че хората все още свеждат неуверено поглед,
съзирайки новооткрития СПОДЕЛЕН смисъл - 
красота... и разбиране... в чуждите очи... Защо???

Дали това е страхът от самите нас?... Въпроси без отговори...
път без посока... това ли е СМИСЪЛЪТ на човешкия  живот???
Не искам да отговарям... а да продължавам настоятелно да питам...
Така ще остана ЧОВЕК... свободен... отхвърлил страха от следващото утре...

Може би, отминавайки поредния просяк в летния дъжд...
протегнал ръка... отминавам навярно и самия себе си...
отминавам поредния въпрос... отминавам самия Човек...
отминавам Вечността... а тя е там... в тъмния ъгъл на БИТИЕТО...

Вечност търпеливо чакаща всеки един от нас...
с упорито протегната ръка... И иска ми се да спра...
да почина под лъчите... на зелена поляна... но не мога...
Избирайки себе си... вече не можем ДА СПРЕМ...

Остава единствено мисълта... вярата в правилността...
и умората... Срещнах много празни погледи... и
всички те търсеха... нещо... затворени в себе си...
Потънали в своите призрачни мрачни спомени...

Липсва ми времето, когато бях дете... тогава не мислех за нищо...
децата познават единствено безкрайната зелена поляна...
надбягващи се там с ветровете, следвайки мечтите си...
А ние?... Какво остава за нас?... Притесненията ЗА УТРЕ...

Може би трябва да започнем да рисуваме...
Да... това ще е добре... С цветовете на позабравените
и посивели с времето наши мечти... или още по-добре...
да се усмихваме... на всеки... на всичко... дори на лика в огледалото...

Нека не забравяме огледалния свят на душата...
света на Алиса, Пипи, мечо Пух и Малкия Принц...
Иска ми се да спра да мисля... и  само да чувствам...
Това означава да живееш ИСТИНСКИ  Живот...

Да се огледам и поема в Сърцето си всичко заслужаващо...
да бъда самия АЗ... ВСИЧКО... но мечтите са винаги
като облаци... отминават и нови заемат местата им...
остава само усещането за светлина... и, че все още си ТУК...

Това е ТВОЯТА следа - МИГА... И ти си част от него...
затова се усмихни... колкото и да е трудно...
Да рисуваш е като да Обичаш... давайки всичко от себе си...
дори на онези, които никога НЕ СА ТЕ ХАРЕСВАЛИ...

Всяка една картина е по своему ИСТИНСКИ красива...
и всеки един стих... и пиеса... защото там сме НИЕ...
нашето неповторимо отражение на душата... в безкрая.
Запечатели спомените си в архива на вечността...

Понякога се смея на себе си... друг път подарявам сълзи
на чуждите силуети, забързани в ежедневието си...
Откъде идвам и накъде отивам?... Не мога да зная...
Знам обаче, че ТЕ ОТКРИХ и няма ДА ТЕ ИЗОСТАВЯ...

Една единствена дума - ЛЮБОВ... в която намирам причина...
да продължавам да търся... общия вечен СМИСЪЛ
Животът е съмнение... а Любовта - странична пътека...
навярно най-стръмна от всички други останали...

Търсим СМИСЪЛА... независимо от нашите съмнения...
вървим, а един ден просто внезапно спираме...
дъха ни напуска и падаме... гледащи все още напред...
Понякога ми се иска да имаме още малко време...

Дори секундата се превръща в дълга година,
когато разбираш, че утре може и да не си ТУК...
Страхът е част от нас самите... както и гнева...
емоции на предела на човешкото разбиране...

Истинският страх идва от осъзнаването на самотата...
а истинския гняв от мисълта за безсилие пред Смъртта...
Никой не е вечен... всяка картина с времето губи цвета си...
но смисъла остава... както и спомена, че сме били ТУК...

Не Обичам... не защото се страхувам... а защото търся своята граница...
искам всеки миг да изпитвам себе си... и да намеря причината за моето утре...
да намеря смисъл, изричайки... АЗ ИСТИНСКИ ТЕ ОБИЧАМ...
Най-трудно е да Обичаш... търсейки себе си... сред хаоса и другите...

Утре е най-несигурното нещо... затова ще Обичам СЕГА... а не УТРЕ...
ще забия ноктите си в скалата на ЖЕСТОКАТА БИТИЙНОСТ...
и когато дъхът ме напусне... няма да падна... а ще остана.
с ТЕБ и ЗАВИНАГИ с архивираните си ОБЩИ СПОМЕНИ...

Все още рисувам и пиша... понякога плача... особено,
когато съм САМ в бялата стая на МОИТЕ спомени...
Уча се да се усмихвам... и ти ЩЕ ПОТВЪРДИШ ТОВА, скъпа, 
но става все по трудно... защото някой неща никога не се променят...

А тези МИГОВЕ, които безвъзвратно навярно вече отминават?... 
и ги пропускаме неусетно покрай себе си... ИЗГУБЕНИ ЛИ СА???
нали сме ГИ ЗАПЕЧАТАЛИ във ВЕЧНИЯ АЛБУМ на времето...
Били сме ТУК... намерили сме се И  ИСТИНСКИ СЕ ОБИЧАМЕ...

Търсенето на смисъл в Живота е като търсенето на вълни в пустиня...
Ние сме корабокрушенци, акостирали сред безмислено безвремие...
а ЛЮБОВТА е единствения ни БЕЗПОГРЕШЕН компас...
Ако животът е Сезон... как би го определила, Скъпа Моя?...

А ти, INTI?...

© Пламен Йовчев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Невеоятно !!! 6+
  • Прости ми ,но за миг си помислих "Той забрави светлината",но НЕ, огънят винаги е горял в теб, аз просто не погледнах отвъд душата ти.Компасът ми е повреден,загубих посоката си и вярата в силата която стои над мен,животът ми е питанка,съмнение не в любовта ,а в мен,лице без облик,живеещo със спомена за светлината.Само един е сезонът в мен,ПРОЛЕТТА, ВЕЧНО ОБНОВЯВАЩИЯТ СЕ ЖИВОТ,радостта,смехът,но те тлеят,непробудени от пламъка,от който толкова жадувам да отпия глътка вечен полъх на безвремие.
    А ти, събрал есенцията на живота в тази малка Библия от 24 строфи, рисуваш пъстроцветно с блестящи краски,отпечатваш стъпките си върху звездната пътека, буден си да чуеш ритъма на нетленното.Всяка дума е живот одухотворен,защото си изваял себе си в него,своето истинско Аз,макар от раните нанесени все още да кърви. Родена от вълните на космоса,душата ти е познала абсолютната и единствена истина за смисъла на човешкото съществувание.
  • Поздрав и прегръдка!!!
  • Силно съм впечатлена от твоето стихотворение!Изповед,монолог,философия и любов едновременно.Моето уважение!
  • Много щастлива ще е твоята съпруга.
    Обич за обич. Обичен стих.
Propuestas
: ??:??