Не знам кое е точно в теб
това, което ме привлича.
Сърцето ми все още е от лед,
но май мога да те обичам.

Ти си някак си по-особен.
Знаеш за какво се бориш.
На безумни глупости си способен
и обичаш ужасно да спориш.

Не знам дали безотговорността
към половината ти деяния
ме кара за теб да мисля през нощта
и те облича в опасно сияние.

Не знам дали защото си непукист,
или защото не се съобразяваш,
или защото няма нищо скрито,
което зад думите ти да остава.

Не знам дали защото виждам
някаквa вяра в мен в твоите очи,
или че в движенията ти няма нищо скрито,
или че от огън не те боли.

Дали защото с тебе преоткрих,
че и болката може да е наслада?
Дали защото с теб убих
страха си от високо да не падна?

Мога ли да те обичам?
Това дори и аз не знам.
Но мога, това не го отричам,
цялата си същност да ти дам.

Мога всичко от мен да ти покажа,
а и вече всичко от тебе видях,
и обожавам това, че с теб даже
загубих чувство за вина и страх.

Дали защото така си си роден,
или защото така ми се струва,
но просто умирам да си до мен,
да те докосвам, да те целувам.

Дали защото не съграждаш, а рушиш,
или защото още не си дорасъл,
или само от начина, по който мълчиш,
или защото понякога си адски страшен?

Дали от смеха, с който коментираш
всеки безуспешен опит да те опитомя?
Дали защото само теб разбирам?
Не знам. Но не ме оставяй сама.

p.s. И няма никакво значение,
че си по-малък с три години.
Ти се оказа истинско спасение.
Дори и дете да си, нека те имам.

09.06.2002г.
гр. Сопот                                     На Ганчо

Когато съм го писала бях на 20, а той на 17... :)