Гняв, обвит с болка,
несбъднати мечти...
самотни дни...
Стоя и гледам мрака,
и търся себе си,
и смисълът на всичко...
     ... тишина...
Тишината е най-прекрасната музика
за моята прокълната душа.
И взирам се , ослушвам се -
ни звук , ни смях
разкъсващ нощта...?!
     ... сама...
За кой ли път сама ,
от люлката до гроб ?!
НИМА ?!
Не мисля за истината,
тя е мираж, тя е самота ...
Мисля за лъжата,
за измамното щастие,
и колко безмълвни сенки
ходят с маските в нощта...

Дали е сън, дали реалност,
театърът, животът мой?!
Преплитат се лъжи, измами
и хилядите маски,
а никъде не виждам светлина...
... сърцето се сковава,
душата ми е в плен на мрака,
на самотата,
те са моите верни другари...

И в тази болка
аз намирам сладост и красота.
В омайващите им прегръдки,
се вижда едно малко дете -
лицето е бяло,
сърцето в студ сковано...
дали това не съм аз!?
И силите си отиват,
и разумът се замъглява...
... свещта изгаря...

Останах с тях в мрака,
безчувствена, скована...
дали това е краят,
дали ще се спася...
Една студена усмивка,
откъсната в мрака,
подигравателна...
свирепа...
едни очи ме гледат
в мрака,
едно сърце забавя
своя ритъм...

Мечтите ме погубват,
тишината ме поглъща,
и аз оставам в плен.
Дали ще ослепея,
дали ще се предам,
на тази студена, красива илюзия...
на границата между мрака и светлината...

Кой ли път да извървя?
Кой живот да избера?



Дали е сън лъжата,
дали е блян...
Дали съм сън и аз самата,
една лъжа,
една измама,
един отиващ си суров живот.



Кошмар обвит с черен воал
и плачещ с кървави сълзи
в нощта...
Дали погубих себе си,
дали обикнах самотата?!



Аз съм една малка точица от вечността...
и тъй отивам си сама,
с наведена глава...
предадох се на мрака -
в свирепите очи видях
спасение от самотата,
в ледените прегръдки
почувствах топлината...

Една сълза отронва се
в мрака,
падам в плен...
Сърцето се стяга,
душата крещи...



Тишина...
Догарящ огън...
струните утихват в нощта...

Прегърнах теб,
любима самота!!!
... вземи ме...
... спаси ме...
... за да се почувствам отново у дома.