Денят, в който ти реши да си тръгнеш.

Още помня онази късна и дъждовна нощ,

в която си тръгна.

Още помня онзи слънчев ден,

в който ти ме повика.

Още помня прегръдката,

с която ти ме пречупи

и ръката, която изтри сълзите ми.

Странно...

От толкова време не съм виждала очите ти, а

още помня как се смееха.

Така ги запомних.

От толкова време не съм усещала докосванията ти

а сякаш ръцете ти 

са постоянно върху мен.

От толкова време не съм чувала смехът ти,

а сякаш ехти в съзнанието ми.

От толкова време не съм виждала 

усмивката ти,

а като затворя очи 

само нея си представям.

От толкова време не съм чувала

гласа ти,

а имам чувството, че ме викаш.

Не можеш да избягаш от това,

което иска душата ти.

Все пак тя е единствената, 

която знае 

от какво се нуждаеш.

А моята се нуждае от теб,

за да съществува.

Както и твоята 

от моята,

за да съществуваме заедно.

Търсят се, взаимно...

Но нашия инат се оказа

по-силен,

от любовта,

която си мислехме, че може

да съществува.

От толкова време...а колко всъщност?

Прекалено малко, за да се усеща.

Може би. Но се усеща...и боли.

Сякаш измина половин век

от тогава,

когато бяхме щастливи...

Когато бях щастлива. И цяла.

Прекалено малко, за да се усеща,

но достатъчно, за да боли.

А може би и прекалено много, 

че да ни пука...

Но ни пука, нали?