Пак разхвърлям себе си, цяла

оголвам душата на късче хартия.

Бяло е, и аз – бяла,

а отвътре – черна пихтия.

Намачкано е до каша сърцето,

на прах е и всяка мечта

за любов... и за всичко, което

вълнува една млада жена.

Добре – любов няма, било е само хипноза.

Мъжете търсят просто игра.

Вече имам друга диагноза –

хронична липса на приятелска ръка.

Празни усмивки, фалшиви лица,

обещания, а гърбом - псувни.

Далече сега съм от тази тълпа,

заключена съм в четири стени.

Фалшивите думи вече говоря и аз –

езика на фалша научих добре.

Маска научих да слагам от раз,

не съм всъщност такава, но как и да е.

Цял живот раздавах добрини,

за приятели влизах и в огън

В замяна получих обиди, злини

и да вярвам вече не мога.

Добре – любов няма,

приятелството също е мит.

Поне знам, че за мъка голяма

твърде голям е и моя лимит.