Прогледнах...,
а трябваше толкова време да мине!
Сега чувам...,
години за всичко бях като глуха!
Почувствах...,
не знаех, че може така да се чувства,
не знаех, че можеш така да докосваш.

В заблуда строях прозрачни прегради,
да бягам от всеки подал ми ръка.
Объркани звуци струят от ума ми,
събирах във длани сълза по сълза.

Но стига...!

Не зная дали да повярвам
или пак да избягам.
Главата отново да зария в прахта.
Протягам с молитва ръцете си млади,
не търся утеха, а доброта.
Не искам да бъда разбрана погрешно,
защото сме хора и все пак грешим!
Да прося, не мисля...
даже не мога...
не търся на пътя и залъче хляб.
Аз искам да викам, да - искам,
да бягам на воля...
живота до дъно да пресуша!