Различни сме,
когато си рисуваме "Обичам!"
и то е наше, но и ничие.
Пътувам подир лентата на пътя
през битки на дървета
в жълто-зелени хълмове,
изплетени от облачната прежда
на нечие безумие по пролет,
най-често приказно въображаемо.
По склонове на планина,
която ме съпътстваше,
докато себе си пренасях
в непознато минало
и си откривах болките
сред изпочупените копия
от срещата на светове,
в борба между природното
и странното на воина-човек в духа,
докато търсели подкрепата
на неотминалото вдъхновение:
дали с това създаваме
или си тръгваме от него
като разрушаваме...
По голите скали застинал страх
стояха оцелели силуети на бебета-дървета,
осиротели трепети сред костите на свои близки.
Избягала по върхове тъга
разгаряше в короните последна страст,
разтапяше пълзящите отблясъци лъчи,
достигнали гърба на хълма.
Парчетата облизан сняг
от спомени на зима
догаряха от огнените слънчеви езици,
а склонът ги гасеше с тишина
от сянка на очакване от нощ.
Река, наситена с оттенъци от цветове,
с които не тръгнала си беше тази есен,
подскачаше подир деня по камъните в бързея,
застъпваше по стъпките си спомена.
А облаците си оставяха мечти,
за да ги взема пак в обратното броене,
когато се завръщам от това пътуване
на мое минало към дом, а той е моят...