Празник идва, а сърце

все не ще да се отпусне,

че за туй метротрасе

на домашно съм дежурство.

Ако всичко е наред,

препрочитам вкъщи книжка.

От прозореца ми блед

образ Витоша ще плиска.

Като знам, обаче, как

столичани преминават

с блъскане, като в сокак,

влака идващ те да хванат,

колкото и здрави тез

турникети съм измислил

като бляскав апотез

на техническата мисъл,

рамо ще се потроши,

някой болт ще се развие.

Телефонът ми в уши

пак тревожно ще завие.

Като новобранец млад

грабвам куфар с инструменти.

(Касиерка с поглед благ

само да не ме изменти).

Счупеното сменям аз

със резервни нови части.

Ски нарамил в ранен час

мой познат ще каже: „Здрасти!”

Здрасти, здрасти, мой човек,

шус пусни един за мене! –

За такива като теб

аз се бъхтам и в неделя.

Но в почивен следващ ден

ските с вакса ще намажа,

ще се спускам, възроден,

там, по острите виражи.