Душевен бяг


Тъжно е слънцето. Мръкнало вън.
Изранена от стъпки земята.
Мръсен сняг, посивял, сред парцали от сън,
е затрупал пред прага вратата.
Стъпкан, сам, сред снега си лежи
на душата ми нежният бяг,
прикован, безнадежден и с мокри очи,
покосен, заличен и сакат.
Не понесе провала – с разбито сърце
през глава с мръсен сняг се зави.
На кълбо се присви – като плач на дете
между четири глухи стени.
Да изчакам поредното чакане – знам,
ще отправят съвет мъдреците.
Не търпя тая горест, мразя и кал
да полепва отвъд – по душите.
Ще се върна назад – отразена тъма,
като скършено, чакано ехо.
Те нали и камбаните млъкват така,
ако някой не дърпа въжето?