Душевен бяг
Тъжно е слънцето. Мръкнало вън.
Изранена от стъпки земята.
Мръсен сняг, посивял, сред парцали от сън,
е затрупал пред прага вратата.
Стъпкан, сам, сред снега си лежи
на душата ми нежният бяг,
прикован, безнадежден и с мокри очи,
покосен, заличен и сакат.
Не понесе провала – с разбито сърце
през глава с мръсен сняг се зави.
На кълбо се присви – като плач на дете ...