Двама

Живеят го живота, че какво ли да го правят,

захвърлени самички на края на света. 

Останало им само достойнството да бранят,

че двама ще се справят без чужда суета.

Суматоха ежедневна тях ги подминава, 

тя е заменена с пасторална простота. 

Белезите на годините дълбоко издълбават

следите си и сякаш се гордеят със това. 

Имат само себе си и изглежда, че го знаят.

ала грейнали в усмивка понякога забравят... 

Когато им подхвърлят загриженост фалшива,

когато над реалността надеждата надвива.

Ала "кучка е надеждата", вече чували това.

Идвала красива, усмихвала и хващала ръка.

"Тръгваш после ти, но тя те пуска. А сега?!"

И пак сами, и пак онази пасторална простота.