Двеста и седмата кост

Аз не мога признавам си още, 

да приема злото в душите.

Да съм в мир със човешката пошлост,

да подмина с усмивка лъжите.

И макар, че натрупах години, 

(през които, загубен се търсех) 

с неподправена детска наивност, 

във юмрук бях стиснал гнева си. 

Но преглъщах сълзите по мъжки, 

на несгодите свъсено гледах. 

Нямах никъде моето вкъщи, 

нито в никой за миг да приседна... 

А синее ми още ръката, 

дето милвам ти с нея косите. 

Как боли! Като с нож за разплата, 

ме пронизал право в гърдите. 

Вдишвам глътка от твоята нежност, 

всеки миг, щом от яд се задъхам. 

В мене расне кост на надежда, 

и пробожда до смърт мойта мъка... 

©тихопат. 

Данаил Антонов 

21.12.2023