Дъждовно
Понякога се питам
чадъра кой измисли,
докато мокър скитам,
дъждът когато плисне.
Уж малък, две-три педи,
а двама ни събира.
И лъч, макар и бледен,
през купола прозира.
Ветрецът го подръпва -
такава бъркотия!
Към мене ти пристъпваш –
с чадъра да те скрия.
Стени под него няма -
докосваш ме със рамо.
Светът така голям е,
а двамата сме само.
И иде ми да кресна
към облаците сиви
така, че да ги стресна:
Хей! Ние сме щастливи!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Вакрилов Todos los derechos reservados
