Понякога се питам
чадъра кой измисли,
докато мокър скитам,
дъждът когато плисне.
Уж малък, две-три педи,
а двама ни събира.
И лъч, макар и бледен,
през купола прозира.
Ветрецът го подръпва -
такава бъркотия!
Към мене ти пристъпваш –
с чадъра да те скрия.
Стени под него няма -
докосваш ме със рамо.
Светът така голям е,
а двамата сме само.
И иде ми да кресна
към облаците сиви
така, че да ги стресна:
Хей! Ние сме щастливи!
© Вакрилов All rights reserved.
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Моли се само да не ти се случа, че второто ми име е проблем Не лъжа, знаеш, но ще се науча. През куп...
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
