Удрят по прозореца капчици дъжд
със силата на бурния вятър,
за месеца небето бе плакало само веднъж
със звука на аплодисменти в театър.

Капките на неутешими сълзи ми приличат,
обречени да се разбиват под удари тежки,
пак по лицето ми те ще затичат,
породени от множество грешки.

Ще се вливат в реки от съмнение,
събиращи се в огромно ведро,
ще пробуждат горчиво съжаление
във всяко стаено добро.

Ще се натаяват в спомени пусти
с копнеж да поникнат слова,
да прокарат стъбла по сухите устни
и от тях да разцъфнат цветя.

Ще протичат големи и голи
през мисли - студени и мрачни,
ще се разбиват в железни окови
от блянове тъй многозначни.

Ще започнат да се леят в куршуми
от гняв и непреодолима омраза,
ще разбиват стъкла в ума ми
и не ще видя аз нивга пощада.

Ще се превръщат в облаци тежки,
които бродят по пусто небе,
ще се местят като шахови пешки
върху чисто черно поле.

Докато накрая пресъхне потока
и от реките остане само следа,
и зарасне тая рана дълбока,
ах, но това било е само дъжда.