Един Ден
Сълза проблясва със зората,
и бледо е лицето на деня,
Студена пак събужда се тъгата,
а погледът потъва в рохката земя.
Мисълта се дави във калта
и търси гибел в свойта самота,
за края с викове зовяща,
разтърсва сива тишина.
Денят намира мрак в небето,
и осветява го със хиляди слънца,
бори се с безсмислието което...
живее в мен без израз, без лице.
Отново смирени са и участ, и живот,
заспиват в сянка от дилеми,
завити с надежда под опърпания свод,
с мечти, провали и безброй проблеми.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Ами Тола Todos los derechos reservados
