На лист хартия ще разкажа за себе си щриха, белязал мен,

обувките на детството ще сложа

и може би ще ме боли.

Замахнал спомена ще дръзне

да разяде портрета стар.

Във знак, че жив е още

ще втърка своите следи

във жизнената плът на моите вери и заблуди.

Онези мигове на минали вулкани,

със  тихата вода ще потуши, за да отмие виртуални рани,

за които и сега боли.

На пътя се изправят вери и заблуди, пропити с неугаснал жар,

за да разказвам и да вярвам, че светът така е оцелял.

Смирено ще потърся вярата, не защото някой нещото е казал,

а идвайки дълбоко в мен,

най-свидното ще браня, защото наранява мен.

Посипан спомен, мека пръст ще вземе, за да даде живецът стар на моите деца  

ластари в вярата, вкопана дълбоко в мен.

Живея не заради другите, не заради добрите думи и добрия жест,

живея според законите, които детството остави в мен.

Разбирайки за верите и заблудите, не ми остава нищо друго, освен да браня оня ден, във който, в обувките на детството съм живяла в светъл ден.

Когато пелената на забравата постели своя тъмен плащ  над мен, останала във плен на спомена, ще скитам непревъзмогнала гротеските на този ден.