Ставам във дома, отивам до старата
порта и виждам приятелите си.
Нито един от нас нямаше мама и тати, които да пробуди.
Във нас бе развит инстинктът за оцеляване.
Ставаш, ядеш и се молиш някое бездетно семейство да прояви
интерес към теб. Лягайки вечер се мъчех да си спомня жената, от чиято утроба
се бях появил на бял свят, но не... съзнанието ми беше запълнено от гадното ежедневие... Какво друго ми оставаше освен да пиша.
Дете бях без майка и баща, но крепеше ме
една мечта, за дом осеян с топлина, любов и доброта,
когато се събудя, да усетя миризма на хубава храна,
когато ме ухапе нещо да мога да крещя...
На нищо не залагам, идват, гледат, но никой не ме взима, нима това е моята присъда, живот без майка и баща, захвърлен в тази нищета.
© Габриела Ст Todos los derechos reservados