Ела ти тихичко в нощта,
но не загасвай ми свещта.
Тя е тук и нощ, и ден,
кара хората да спомнят си за мен.

Ела ти и виж ме във тъмата,
но не влизай ми в душата.
Остави ме – трудна съм горката,
карам хората да падат ми в краката.

Ала в някой ден проклетен,
ще се появи тъй мъж заветен.

И дали си ти или пък не,

не зная,

ала хубавичко ще си помечтая,

да ме извадиш ти от тая яма,

зинала като войнишка рана.

И може би тогава подчини ме,

твоя лична роба направи ме.

Ала обещай, че ще запълниш тая яма,

зинала като войнишка рана.

Аз зная, ти ще ме обикнеш,

и с моите тъги ще да привикнеш.

Ала обещай, че ще превърнеш мен от рана,

в хубава и белоцветна дама.

И чак тогаз ще спра да пиша,

сълзите си от щастие навред ще бриша,

ще бъда здрава, хубава, засмяна,

тъй като зараснала войнишка рана.