Егоизъм
Ела ти тихичко в нощта,
но не загасвай ми свещта.
Тя е тук и нощ, и ден,
кара хората да спомнят си за мен.
Ела ти и виж ме във тъмата,
но не влизай ми в душата.
Остави ме – трудна съм горката,
карам хората да падат ми в краката.
Ала в някой ден проклетен,
ще се появи тъй мъж заветен.
И дали си ти или пък не,
не зная,
ала хубавичко ще си помечтая,
да ме извадиш ти от тая яма,
зинала като войнишка рана.
И може би тогава подчини ме,
твоя лична роба направи ме.
Ала обещай, че ще запълниш тая яма,
зинала като войнишка рана.
Аз зная, ти ще ме обикнеш,
и с моите тъги ще да привикнеш.
Ала обещай, че ще превърнеш мен от рана,
в хубава и белоцветна дама.
И чак тогаз ще спра да пиша,
сълзите си от щастие навред ще бриша,
ще бъда здрава, хубава, засмяна,
тъй като зараснала войнишка рана.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константина Георгиева Всички права запазени