Ела ти тихичко в нощта,
но не загасвай ми свещта.
Тя е тук и нощ, и ден,
кара хората да спомнят си за мен.
Ела ти и виж ме във тъмата,
но не влизай ми в душата.
Остави ме – трудна съм горката,
карам хората да падат ми в краката.
Ала в някой ден проклетен,
ще се появи тъй мъж заветен.
И дали си ти или пък не,
не зная,
ала хубавичко ще си помечтая,
да ме извадиш ти от тая яма,
зинала като войнишка рана.
И може би тогава подчини ме,
твоя лична роба направи ме.
Ала обещай, че ще запълниш тая яма,
зинала като войнишка рана.
Аз зная, ти ще ме обикнеш,
и с моите тъги ще да привикнеш.
Ала обещай, че ще превърнеш мен от рана,
в хубава и белоцветна дама.
И чак тогаз ще спра да пиша,
сълзите си от щастие навред ще бриша,
ще бъда здрава, хубава, засмяна,
тъй като зараснала войнишка рана.
© Константина Георгиева Всички права запазени