Понякога, денят пристига, вирнал злобен зъб,
да те надъвче целия, чак до костица.
И няма разлика – тръстика ли си, или дъб,
щом коренът ти е разровен от къртици.
Денят си води банда ураганни ветрове
и кални свлачища, та с тях да те размаже.
Уста за теб отваря, само да те прокълне,
или пък, че те иска мъртъв, да ти каже.
В такива дни, поетите си пръскат мозъка
и птиците се вдигат, да ги ескортират.
Поетите си тръгват. Тук остава прозата,
да пише стихове и да ги декламира. ...