6 oct 2010, 17:03

***

  Poesía » Otra
609 0 0

Оставаш спомен закърнял

някъде, някъде там

пропаднал, чезнещ в мрака,

недокоснат, изоставен и сам.

 

И падаш още по-надолу,

загубил смисъл и мечти.

Същността ти  се разлага,

а теб дори не те боли.

 

Чувствата са за романтици,

онези заблудени хора,

реещи се като пойни птици

из илюзиите на кръгозора.

 

Но те не те вълнуваха.

Присмиваше им се преди.

Казваше, че са просто луди,

жалки като умиращи звезди.

 

За разума се бе вкопчил,

като за абсолютно божество.

А сега идеалът е демон-сянка,

пригласящ на твоето опело.

 

¿Quieres leer más?

Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.

© Любена Стоименова Todos los derechos reservados

Comentarios

Comentarios

Selección del editor

Апостоле! 🇧🇬

voda

Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...

Мъжко хоро 🇧🇬

argonyk

Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...

Ковачът на лунния сърп 🇧🇬

argonyk

Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...

Ти 🇧🇬

askme

Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...

Любовта си отива в неделя. По здрач. 🇧🇬

paloma66

> Младостта си отива... > > М. Белчев Любовта си отива... В неделя. По здрач Наранена от много човеч...

Душа 🇧🇬

Patrizzia

Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...