Оставаш спомен закърнял
някъде, някъде там
пропаднал, чезнещ в мрака,
недокоснат, изоставен и сам.
И падаш още по-надолу,
загубил смисъл и мечти.
Същността ти се разлага,
а теб дори не те боли.
Чувствата са за романтици,
онези заблудени хора,
реещи се като пойни птици
из илюзиите на кръгозора.
Но те не те вълнуваха.
Присмиваше им се преди.
Казваше, че са просто луди,
жалки като умиращи звезди.
За разума се бе вкопчил,
като за абсолютно божество.
А сега идеалът е демон-сянка,
пригласящ на твоето опело.
© Любена Стоименова Todos los derechos reservados