26 sept 2020, 15:10

Глас 

  Poesía » Otra
262 1 6

Докато някой сладко спи, а друг плътта задоволява,
един човек навън върви, блести и песен си припява.
Не е ли син животът днес в очите пъстри на момиче,
или е фин дори нощес – когато смело теб обичам?

Жена без грим, с коси от злато, целуна моята душа
и в миг велик небесно ято остави своята следа:
над малки къщи и усмивки, над жалки думи и беди –
над някой, който се завръща в света на цветни младини.

В приятен сън щастливо пеем и есен тихо ни шепти,
че за любов докрай живеем, дори от нея да боли.
Вали порой: мълчано сбогом. Вълни разливат се навред,
а ти си моята тревога. Нали се мисля за поет?

Зората бавно се издига, някой книга си чете...
Дете на слънцето намига, сякаш то ще разбере,
че живеем като птици на чудесен небосклон
и мечтите ни са жици, а останалото – фон...

© Димитър Драганов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??