Дали Времето успява да пребори всичко...

Или остава горчива вода в чаша печал...

Небето полегна в скута ми тихо...

Станах за миг аз

Небе - пълно с печал...

И от облаци скрити заваля не вода, а жар...

Небето полегна в скута ми тихо...

Усетило топлия допир на меката длан,

То зарида горещо,

Прикрило с криле своя слънчев овал...

Заваля не вода, а Плам...

Небето, което мечтаех да стигна,

Сега лежи в скута ми -

Тъжен

И сам...

Дали Времето успява да пребори всичко...

Или остава горчива вода в чаша печал...

Дали има кого да попитам?!

Небето слезе от своя пиедестал

И сиротно ридае в моите кротки нозе...

Нозе от бяла глина и кал...

Дали ще има кого да попитам...

Или ще стана аз тъжен бокал...

Който някога ще напиеш

С оная жар

На морен пътник самотен,

Уморил се да скита по пътища без лица

и пълни само със жал...

Небето слезе от своя пиедестал,

Потърсило скута ми верен...

А ти бродиш някъде ТАМ...

И ТЪРСИШ ОНАЯ ЧАША...

ОНЯ  ИСКРЕН  ПОЖАР,

Който, дори мъртъв,

СВЕТИ!!!

Небе съм!

Без ПИЕДЕСТАЛ!

БОКАЛ СЪМ!

ГОРЧИВА ПЕЧАЛ!

ВРЕМЕТО НЕ ПРЕБОРВА ВСИЧКО...

НЯМА ТО ТАЯ ВЛАСТ...

ЛЮБОВТА ПОМИТА ТЪГАТА...

ОБИРА ВСЯКА МЪКА И КАЛ...

ЛЮБОВТА НА МЪЖА КЪМ ЖЕНАТА,

СТОЯЩА ПРЕД ДИВЕН ОЛТАР-

Скован от Вярност...

Не предаващ!

Не носещ кинжал,

А само пръстен от злато

И сватбен воал!...

05.01.2010 г

Л- Е

http://vbox7.com/play:9a05ec6f