Без тебе сокол съм безкрилен, забравен във мрачно усое!

Чертите ти в облаци търся, разпитвам треви и дървета.

Аз истински жив съм тогава, когато седефено лунна

ти нежно ми шепнеш в отмала. И чужда е вече онази,

която роди ми децата - до мене щом жално захлипа,

омраза цъфти ми в сърцето. Със майка ми ходят по врачки

и тебе те злостно проклинат: ти вещица, казват, била си,

направила черна магия. За мен си създадена, мила,

със поглед - канелена бездна, с косите си - нощ непрогледна!

Безсилен се мятам в леглото и виждам те: ти си със него.

Огъва те - върбова клонка, и пламъци лумват във тебе.

Ти арфа си, сластно звънлива, а твоята клетва пред мене

е пясъчна кула на плажа, която морето отмива...

Душата ми гъст пущинак е и вълци извиват гласа си.

Очите ми - слепи от ярост, ръката към ножа посяга!

Прекършена суха лозница, от мъка любовна изпита,

на клада аз тлея по тебе! До друго сърце ти заспиваш,

пред чужди очи се събуждаш... Щом мракът притисне земята,

разтварям аз плахо ръцете, които държат ме пленена.

И своите ангели малки за сбогом в съня им целувам.

Ще тръгна по улици пусти - преплетени змийски езици.

И къщите нямо ще хулят, а портите мен ще окайват.

Ти чакай ме там, надалече, където расте планината.

Брезите разплакано шушнат и строго ни съдят елите.

До смърт зверове ще ни плашат и паяци мрежи ще сплитат.

Ще стигнем със теб нависоко - ни мъхове раснат, ни лишей,

орелът си свива крилете, страхливо се спуска надолу.

А там - на върха до небето, под облачни свъсени вежди,

ни гледат очите на Бога. И Той със десница безстрастна

поднася ни сватбена чаша - със сладост или със отрова...