Без тебе сокол съм безкрилен, забравен във мрачно усое!
Чертите ти в облаци търся, разпитвам треви и дървета.
Аз истински жив съм тогава, когато седефено лунна
ти нежно ми шепнеш в отмала. И чужда е вече онази,
която роди ми децата - до мене щом жално захлипа,
омраза цъфти ми в сърцето. Със майка ми ходят по врачки
и тебе те злостно проклинат: ти вещица, казват, била си,
направила черна магия. За мен си създадена, мила,
със поглед - канелена бездна, с косите си - нощ непрогледна!
Безсилен се мятам в леглото и виждам те: ти си със него.
Огъва те - върбова клонка, и пламъци лумват във тебе.
Ти арфа си, сластно звънлива, а твоята клетва пред мене ...